Тиха разходка по самотни пътеки есен ’22

Разходката по стръмните южни склонове на Стара Планина над Карлово ми стана любима в последно време. Предишните 2 пъти ходих в края на зимата. Сега исках да видя как е през есента. За пръв път взех с мен и седемгодишния ми син. Бодро закрачихме нагоре една октомврийска сутрин. Имаше малко нужда от привикване, защото още в началото има доста стръмни каменисти участъци. А първите слънчеви лъчи изсушаваха мокрите крила на пеперудите. Още първите снимки оправдаха носенето на отделен макро обектив 🙂

Скоро стигнахме и в гористата част, където един дъждовник беше в шумата на пътеката. Малко се изплаши от въодушевения ми син, но все пак успях да направя няколко кадъра.

Предната нощ беше валял приятен дъждец, а явно и предните дни не са били сухи. Имаше доста различни причудливи гъбки.

По тази пътека рядко има хора. Този път срещнахме една голяма група, с които се заговорих на една почивка. Малко ми липсват такива случайни срещи с приятни хора по непопулярни места. И докато си говорехме някой забеляза една богомолка. Така и тя отнесе доста снимки.

След 700м положителна денивелация стигнахме до крайната точка на прехода. А от там гледката беше великолепна.

Седнахме да обядваме и да се любуваме на пейзажа, а облаците се гонеха по върховете. Долината беше шарена, но все още със зелени дръвчета.

Тук-там се подаваха и свенливи слънчеви лъчи. Учудващо за това място на скалите нямаше много вятър.

След стабилна почивка облаците се сгъстиха. Опитът ми по тези места ми казваше, че е време да тръгваме. А надолу – още гъбки като тази сърнела.

И тази червена мухоморка. Някъде тук се засякохме и с друг слизащ по същата пътека. Повече се отнесохме в разговори и по-малко снимки.

Последен кадър с шипки и мааалко паяче, изплело мрежа под листата.

Беше истински зареждаща разходка с много различни интересни красоти. За тези, които имат очи да ги видят.