Wacken Open Air 2017 – част II

Третият ден започна с мрачно, хладно и ветровито време. Наредихме се сутринта, за да видим как стоят нещата с останалите пропуски за снимане пред сцената, като днес най-интересни бяха Apocalyptica, Megadeth и Marilyn Manson. Докато стигне до мен бяха останали само за Менсън, което също не беше сигурно, като се има предвид нрава на изпълнителя и желанието му да ограничава снимането. От бандите по-рано се записах за Paradise Lost. Отново използвах стълбите, водещи от Press / VIP зоната, за да огледам положението във фестивалната зона, и се отказах да влизам. Гледах от далеч Lacuna Coil и съвсем пропуснах Clawfinger (които бяха на по-далечна сцена) и Grave Digger. Въобще не тръгна добре този ден и започнах сериозно да се натоварвам от невъзможността да стигам нормално до сцените без да трябва да се боря с кални полета. Тръгнах към къмпинга, за да разбера, че има проблем с автобусите, които ни карат и никой няма идея за графика им. И там си почаках, като на връщане предпочетох да обиколя пеша през нормалния къмпинг. Върнах се следобед за една от интересните банди, попаднали в списъка ми – Saltatio Mortis.

След това се преборих с калното поле, за да стигна до съседната сцена и Paradise Lost.

И малко публика…

За съжаление по абсолютно същото време бяха и Trivium, а аз нямаше как да се телепортирам през това…

Останах малко по-далече, тъй като бях гледал същото шоу на Apocalyptica по-отблизо миналата година в Чехия.

След това на съседната сцена бяха Emperor, но тъй като не са мой тип банда, се възползвах само, за да мръдна напред. Пред празната сцена тълпата беше рехава, а аз бях с голямо светлоотразително покривало на фотораницата, на което пишеше W:O:A Media, заради което някои хора ме заговаряха. Едни шведи ме питаха как се справям да работя в такива условия и бяха видимо разочаровани от терена. Казаха, че на фестивалите в Швеция при по-лоши метеорологични условия е далеч по-добре. Явно все пак не всички посетители бяха облъчени от маркетинг слоганите от типа на „Wacken – Rain or Shine“. Беше време за Megadeth, а аз бях доста близо 🙂

Мина полунощ и трябваше да се придвижа през цялата тълпа пред сцената, за да изляза отстрани и да видя дали ще имам възможност за снимане на Marilyn Manson. До сцената, където влизаха фотографите, изглеждаше напрегнато. По някое време започнах да се усещам, че нещо не е наред. Оказа се, че Менсън е ограничил достъпа на фотографите за само една песен и то не за всички. Това значеше, че не се класирам. А и когато излезе на сцената, първото изпълнение беше обилно подкрепено с пушек и убита червена светлина – кофти комбинация за снимане. Като цяло имах желание поне да послушам концерта (вече бях твърде отстрани, за да успея да намеря добро място за снимане), но първите няколко песни не звучаха добре. Не бях сигурен дали от звука, мястото ми или живото изпълнение. В крайна сметка реших, че ми стига толкова за днес, и си тръгнах по средата на концерта. За съжаление липсата на твърд терен пречеше и за друго – нямаше възможности просто да поседнеш за малко за почивка. Така и не направих нито една снимка…

На последната сутрин не се чувствах добре – бях настинал от толкова газене из калта предния ден. Това, в съчетание от разочарованието от това, че не бях допуснат да снимам Менсън, въпреки че уж бях взел временен пропуск, ме отказа да ходя да се бутам тази сутрин. Реших да поспя малко повече, защото следващата нощ щях да пътувам към летището и едва ли щях да спя много. Поне времето беше много приветливо, слънчево с лек ветрец. Надявах се във фестивалната зона да е поизсъхнало и наминах малко след обяд за класиката Max & Igor Cavalera Return to Roots. Теренът изглеждаше по-добре в частта покрай сцените, но покрай входовете организаторите явно не бяха направили нищо за да подпомогнат изсъхването.

Снимах и гледах отдалеч от бара, разположен в дървеният елен на Jägermeister.

Трябваше да отида, за да си събера палатката, защото вече се бях разбрал със съседите си от къмпинга да ме метнат през нощта към Хамбург. Имах и малко време във ВИП зоната, където се наложи да си взема нещо топло за гърлото. Основната разлика с останалата част беше дървеното покритие на терена.

Тръгнах за главните сцени, защото исках да стигна поне за Alice Cooper. Беше толкова по-проходимо, дори излизаха хора в бели костюми 🙂

Да наблюдаваш шоуто на Alice Cooper по светло е леко странно, но все пак класиката си е класика.

Беше доста добро шоу и последното за мен на главните сцени. Завърши с репликата „This one is for Lemmy!“ и последва много добър кавър на Ace of Spades. След това предстояха Amon Amarth (които съм гледал и не съм им толкова голям фен) и Avantasia, които пък съвсем не харесвам. Насочих се към закритите сцени в цирковата палатка за малко класика и блус с The Headcat. Бившата банда, в която се подвизаваше Lemmy, сега имаше интересен нов вокал и басист – бившият вокал и басист на Morbid Angel – David Vincent.

След това беше време за малко power metal от Primal Fear.

И накрая последната банда, която видях на Вакен през 2017-та – British Lion с легендата на Iron Maiden Steve Harris.

 

Трябваше да си тръгна преди на главната сцена да излязат Kreator, за да закрият фестивала и въпреки това бях щастлив, че си тръгвам. Може би за пръв път съм на фестивал, от който да съм така разочарован. Всъщност аз бях виждал горе-долу какво се случва на Вакен в предишни години. Това, което не очаквах, е че след толкова тръбене в последната година как се правят огромни усилия за допълнителен дренаж на терена, накрая не можаха да се справят и с лек дъждец. Това, което също не очаквах беше слабата организация. От липсата на адекватен транспорт около феста, до това, че се случва на няколко пъти различни хора да си противоречат относно това какво и как може да правим. Поради липсата на възможност за адекватен достъп до сцените аз изпуснах възможността да гледам много групи, за което всъщност все пак е основна цел на фестивала. Честно казано от цялостното поведение на организацията лъхаше чувството, че те са достатъчно големи и успешни, за да правят нещата както намерят за добре. Нямах усещането, че организацията е там, за да помогне на хората да се забавляват, а просто да се спечелят възможно повече пари. Единственото, което наистина ме респектира, е успешният маркетинг, който е успял да убеди толкова хора, идващи всяка година, че Wacken е свещена за тях земя и нямат нужда от друго. Е, моето виждане за този „Holy Land“ може да се обобщи с една доста често срещана по време на фестивала немска дума – Scheiße!

Линк към първата част

Галерия със 144 снимки от целия фестивал



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.