До връх Ботев с колело!
През тази година снимах доста различни спортни събития. В последните няколко месеца се чувствам във все по-добра форма с колелото. Време беше и аз да се пусна в спортно предизвикателство – скоростно изкачване на връх Ботев с велосипед за купа Хари. Изкачването на върха се прави от южната страна по каменист коларски път, тръгващ от месността Паниците над Калофер. Разликата в денивелацията от старта до финала е внушителна – над 1600 метра.
И така по изгрев слънце на 15 юли 2017 започнахме да се събираме с останалите ентусиасти. Оказа се, че очакваното добро за каране време е събрало доста повече хора в сравнение с минали години. А аз се бях подготвил с допълнителен багаж – малка чантичка, най-вече заради възможността да си взема фотоапарат. Една снимка с паркираното ми колело в очакване на старта.
И така след леко забавяне тръгнахме нагоре. В началото пътят не беше толкова каменист и минаваше през хубави горички. Аз май тръгнах сравнително бързо и се чувствах доста добре. Слънцето вече пускаше лъчи през клоните на гората, а аз започнах със спирането за снимане, което доста учуди преминаващите състезатели 🙂
След горите пътят излезе на открито и започна да се вие нагоре в планината. Това откри страхотни гледки, но и камъните по пътя вече станаха големи и неприятни за каране.
След още доста катерене най-накрая стигнах до мястото, където пътят се извива малко под билото на Балкана. Някъде тук е изворът на река Тунджа. Вече почти бях в облаците.
Както предполага районът времето се променяше доста бързо, но за щастие нямаше дъжд и силен вятър, а над 2000м надморска височина беше приятно хладно за колоездене. Намерих и други ентусиасти, които не цепеха секундата за поредната фото-пауза. 5 секунди преди снимката в облаците зад мен се виждаше и кулата на Ботев.
В последната част имаше доста стръмно няколко километрово изкачване, което беше сериозно изпитание за останалите сили. Поради сериозната надморска височина и по-малкото кислород усетих леко стягане в гърдите, но малко по малко продължавах нагоре. Докато накрая след поредния облак не се показа кулата – оставаха ми метри до финала. Е, отново спрях да снимам 🙂
В крайна сметка финиширах за 3 часа и 46 минути, което е доста добро време за мен като за първо такова състезание. С повече опит и тренировки (и по-малко фото паузи 🙂 ) има накъде да се подобрява. И след малко хапване и сладки приказки на върха беше време за традиционната снимка с табелата, този път и с колело.
Беше много приятно горе, но се виждаше, че времето се разваля, а ме чакаше и доста път надолу. Една снимка към върха за довиждане.
И една снимка на север през облаците – натам така и не се откри повече.
А надолу слизането се оказа, че няма да е по-лесно от качването. Секунда невнимание със спирачките или линията на колелото и някой камък е готов да те изхвърли от колелото. Надолу по серпентините покрай върха от далеч се виждаха други успешно завършили и слизащи велосипедисти.
Малко огради, водещи погледа към заслон Маринка.
Облаците вече опасно надвисваха над мен, въпреки приветливата гледка надолу.
Но по пътя си имаше и препятствия, които забавяха слизането, поне овчарите и кучетата им бяха дружелюбни.
От тук пътят е само надолу. През цялото време тези извивки ми напомняха за нещо…
Извиващият се път и оградите за спиране на свлачища и срутища ми напомниха за пътуването ми в Румъния и прохода Трансфагарашан.
Надолу стана съвсем тежко за каране – ръцете ми се умориха и започнаха да изтръпват от вкопчването в кормило и спирачките. Тук вече и снимането приключи, защото Балканът си показа нрава и започна да превалява. Почти до долу се движех в периферията на облак, който ме мокреше постоянно. Важното е, че всичко приключи благополучно и нямах технически или здравословни проблеми. Надявам се някой път пак да намина, защото обичам Централен Балкан и на такъв тип състезания се събират интересни ентусиасти 🙂
Браво, супер изглежда.