Зимен преход до хижа Ехо

Почивните дни около Коледните и Новогодишни празници ми подействаха доста мързеливо, а покрай нощното снимане на кометата Lovejoy от Витоша ми се приходи на планина. Времето, което се очакваше за уикенда, беше много добро за планините в средата на януари. Така се присъединих към група за ходене към хижа Ехо в Централен Балкан (Стара Планина).

В събота сутрин тръгнахме от гарата в Клисура, където времето беше направо пролетно – слънчево, топло, без сняг и вятър. Първото изкачване на южен склон през гората над града ни накара да свалим доста от зимните дрехи. След като прехвърлихме седловината, от сенчестата северна страна беше доста по-хладно и ледено.

Скоро отново излязохме на слънчев южен склон, от който се откриваше поглед към по-ниските части на планината и Средна гора.

От скалите, близо до паметника на Никола Караджов (ръководител на Априлското въстание в Клисура), се откриваше гледка към голяма част от южния склон на Централна Стара Планина.

Малко по-нагоре, където се откри гледка към връх Юмрука (и моята сянка), вече имаше повече сняг, навят на места.

Снегът попречи да се мине по лятната пътека и се качихме по зимната. По-отблизо и високо се видя, че и по върха ще трябва да минем, защото по подсичащата лятна пътека имаше навявания. Поне вече се виждаше хижата и пробвахме ехото 🙂

Докато се катерехме към връх Юмрука, слънцето бавно се оттегляше от долината под връх Каменица (гледка на запад).

Поглед на северозапад – резерват Царичина от Юмрука. В долния ляв ъгъл се вижда и параклисът Света Троица.

Тук трябваше да се съсредоточим за слизането от върха, където беше заледено, и въпреки алпийските въжета спускането ставаше доста бавно. Когато слязохме до параклиса, на изток имаше спокоен залез. По най-високите върхове на билото на Стара Планина това не е честа гледка.

Тук някъде стигнахме до хижа Ехо – беше време за почивка и възвръщане на силите след 7 часовия преход. Нощта бавно се спусна и скоро стана достатъчно тъмно за няколко нощни снимки. Първо се опитах да намеря кометата, която бяхме снимали няколко дни по-рано, но бързо разбрах, че няма да успея да направя по-добри снимки. Затова насочих вниманието си към Юмрука, от който сякаш излизаше Млечният път.

Обърнах се към Кавладан, който се намира точно над хижата. Тук опитах да експериментирам с осветяване със силен фенер по време на дългата експонация.

Преди да си помислите, че нощните снимки са оказали влияние за по-късно ставане – ето как изглеждаше Юмрука на зазоряване.

И Козята стена.

Малко по-късно изгревът нетърпеливо прокара огнени езици над цялото Старопланинско било.

Лъчите достигнаха последни до Каменица и Вежен.

Беше време за закуска и разпределяне на групите за пътя надолу. Аз покрай прекъсванията за снимки по всяко време на денонощието малко пропуснах по-близкото общуване с голяма част от групата, така че, ако четат – да не се сърдят 🙂 Дойде време за пътя надолу, който започваше с изкачване към Юмрука. И по някой друг поглед настрани.

От високо се виждаше приятната лека мъгла, завладяла Розова долина.

Въпреки топлото време на места преспите все още напомняха за себе си.

А в по-ниските части шипките още стояха красиво.

Времето стана мрачно и побързах да слизам надолу. Само от време на време спирах да се заслушвам в птичите песни из гората. Най-накрая слязох до Подбалканския път и тъкмо смятах да приключа разходката, когато видях табелка, сочеща към историческата местност Зли дол. Е, какво пък, 10 мин на такова място не са изгубени.

Беше време да се раздвижа тази година и се получи приятно и за споделяне. Препоръчвам ви да кликнете на снимките, за да ги видите по-големи – струва си 🙂