Olympus OM-D E-M10 с обектив 12-40 2.8 Pro впечатления
От известно време безогледалните фотоапарати привличат внимание и все повече се вписват като добра идея за заместител на по-големите DSLR камери. Миналата година, след като си взех такъв още на първото по-голямо пътуване, го използвах повече отколкото си мислех. Така всъщност започнах още повече да наблюдавам развитието на този вид апарати. Тази година участвах в един конкурс на Олимпус, наречен „Нощен живот“, и една от снимките ми беше отпечатана във финалната изложба. Интересно ми беше предизвикателството за снимки на тъмно с такъв апарат, което отправяха организаторите. А за мен най-трудното предизвикателство за техниката са метъл концертите. Ниска осветеност, сменящи се различни светлини и бързо движение по сцената правят трудна задачата на фотографа и техниката. Така след кратки разговори и отзивчивост от страна на Олимпус България се сдобих с Olympus OM-D E-M10, ECG-1 грип и обектив Olympus M. Zuiko Digital ED 12-40mm 2.8 PRO за пътуването ми в Румъния за Rockstadt Extreme Fest 2014.
Получих апарата малко преди пътуването и разбира се първо го разгледах и сравних с моя Canon EOS-M.
И поглед отгоре:
Като цяло грипът на Е-М10 и визьорът правеха така, че да изглежда много по-голяма камера, а разликата всъщност не беше толкова голяма. Повечето изнесени контроли и възможността за накланяне на дислея са полезни и правят тялото по-функционално. Олимпусът се чувстваше много удобно в ръката, но с обектив с такава големина допълнителният грип е просто задължителен. 12-40 2.8 PRO пък беше достатъчно компактен и с много добра изработка.
Преди Рокщад имахме няколко дни из Трансилвания, където също понякога снимах с предоставената ми система. Аз като цяло рядко слагам обектив с подобна дължина и светлосила, защото често предпочитам по-компактни твърди обективи. Когато няма много време за експерименти и смяна на обективи, камера със светъл обектив с 24-80 (еквивалент на 35мм камера) е удобна за доста кадри от сравнително широки кадри (като този от Сигишоара), до по-близък детайл на дългия край.
Тук някъде започнах да пробвам и различните възможности като електронния визьор, чупещия се дисплей, начини на фокусиране. Опитах се в началото през повечето време да използвам електронния визьор, но колкото повече време минаваше, толкова повече снимах, гледайки през дисплея. Причините са основно 3 – дисплеят дава повече свобода за ъглите, от които се снима, много по-лесна смяна на фокусните точки и самият визьор не е на най-високото ниво, познато в момента в M1.
Следващото предизвикателство бяха солните мини на Турда. По-слабо осветление под земята беше предизвикателство за снимане от ръка. Светлият обектив, стабилизацията и доброто представяне на високо ISO са добре дошли при такива ситуации.
Като цяло бях доволен от представянето при такива условия, фокусът си остана бърз почти колкото на светло и снимките изглеждаха добре. По някое време обаче увеличих една от снимките и забелязах леко замазване, което след по-внимателно вглеждане видях и при няколко други. 3-осевата стабилизация се оказа не толкова добра на ниски скорости между 1/4 и 1/8, каквито използвах в мината. Тук оптичната стабилизация в обективите на EOS-M се справяше една идея по-добре, поне при моята ръка. Ето един пример от М10 на 15мм, 1/6 сек. скорост, където се вижда:
И така – финалният тест на екстремен метъл фестивал.
Тук също през повечето време използвах дисплея, който ми даваше повече свобода от визьора. Обективът покриваше добър диапазон, което пък позволяваше такива широки снимки на интересни моменти на сцената.
А в следващия момент да хванеш на дългия край как някой се носи над публиката.
Големият проблем идва с настъпването на тъмнината и това, че доста от участващите екстремни групи предпочитат приглушена светлина, често идваща като контра в гръб. За една от водещите блек метъл групи дори и на 2500 ISO беше трудно да се докара прилична скорост. Непостоянната светлина вече затрудняваше и точността на фокуса и също спомогна за увеличаване на брака. Но си имаше и много добри кадри 🙂
Другото усложняващо – честа смяна на цветността и то с неприятна изгаряща червена светлина. Тук обаче въпреки високото ИСО успях от RAW да възстановя кадъра.
Интересно е, че за концертите 4/3 матрицата ми допадна като съотношение, защото много по-лесно мога да направя от нея и широки кадри като първите два, и квадрати като последните. Трябва да се отбележи, че сензорът е добър и на високо ISO не видях особена разлика от доста по-голямата матрица APS-C на Canon в 70D.
Едно кратко обобщение – Olympus OM-D E-M10 е много добра камера, която има необходимото за един любител. Аз лично бих го комбинирал с малки и леки твърди обективи. А на 12-40 2.8 не можах да му намеря видими недостатъци на каквато и да е дължина и бленда. За репортаж единственото, което ми липсва, е още някой милиметър на дългия край 🙂
Комбинацията между двете, както се видя, върши универсална работа, а дори става и за репортажна фотография при екстремни условия. Нещата, които можеха да са по-добри (електронният визьор, стабилизацията, точният фокус и при екстремни светлинни условия) реално са много подобрени в най-високия модел на Olympus в момента – OM-D E-M1.
Един отговор за “Olympus OM-D E-M10 с обектив 12-40 2.8 Pro впечатления”
Вашият коментар
Интересно, какво ли подобрение ще усетиш в новото Е-М10 II…